ЩЕ ТЕ РАЗБЕРА /акропоезия/

Ах, със сигурност ще те разбера!
Буквално всичко ще направя.
Възможно рози ще набера.
Гербери със сигурност ще добавя.

Дъхът ти от любов ще секне.
Единствено очите ти ще светят.
Житейският ни път ще блесне.
Звездите ярки зарад теб бледнеят.

Искам в бяла рокля да те видя!
Йоще бих желал да те прегърна.
Как ли бих могъл мирен да седя?
Любовта в сърцето ми немирна.

Мога в шепи морето да събера.
Най вече звездите да ти сваля.
Обичам те и винаги ще те разбира.
Пътеката на живота си не ще да проваля.

Рожбата на любовта ни ще порасне.
Сълзи от радост в очите ни блестят.
Твоето лице от щастие ще блесне.
Уви, сърцата ни за любов копнеят.

Фатализмът със сигурност ще игнорирам.
Хубоста ти, душата ми запълва.
Целостта на щастието ще събирам.
Чакането с любов ще се допълва.

Шумят устните ни в целувка.
Щъкат думите в ръце преплетени и целуват
Юношата, скрил се в мъжкото ми тяло,
Яхнал страстните си мисли.

.....
 Николай Пеняшки - Плашков

ПОЧТИ ВИРТУАЛНА ЛЮБОВ /разказ/

Бях на 23 години. По голяма част от личното си време прекарвах в самота и четене на книги.
Почти нямах приятели, а и доста често се чувствах като аутсайдер.
Като ученик в техникума, се изявявах в часовете активно и получавах отличните оценки на учителите, но за сметка на това съучениците ми не одобряваха това мое афиширане и гледаха на мен като на натегач. Но не беше така. Бях от семейство, което ме възпитаваше в любов към знанието и книгите. Независимо от това,  те  бяха мой ежедневен спътник.
В часовете по литература учителят Михов забелязваше отличните ми знания, дори и донякъде ораторските ми качества, които според мен не бяха на някакво съществено ниво.
За кратко време станах популярен в техникума.
Обичах да рецитирам  Шекспир, Гьоте, Ботев, Вазов, Яворов, дори и мои любовни стихове.
Някои по-красиви момичета се опитваха да усетят моята близост, но не почувствах афинитет към никоя от тях. Дори не го почувствах от общите ни разговори и това ме затвори още повече…
Доста време се борех със самотата в реалния живот. Поради тази причина предпочитах да чета и често посещавах културни мероприятия, литературни четения, сайтове за литература и запознанства, дори и Фейсбук.
Често попадах на позитивни потребители, с които можех да разговарям нормално и да общувам на различни теми, за да почувстваме както се казва духовна близост. Публикувахме свои мисли за живота, стихове и проза.
Дори на техни стихотворения коментирах в стихотворна форма.

И така с времето напред.
Неусетно се появи моята сродна виртуална душа. Казваше се Татяна.
Беше невероятна, както в словото, начина на мислене, отношението и към живота и човешките взаимоотношения. А лиричната и поезия докосваше сърцето ми. Често разговаряхме и по скайп; за много лични неща, къде живеем, за литература и изкуство. Паснахме си от всякъде като сродни души. Като че бяхме родени от една майка. Изпрати ми своя снимка. Същото направих и аз. Чувствахме се щастливи, дори го споделяхме. Прекарвахме свободното си време в непрекъсната виртуална връзка и си посвещавахме любовни стихове.
Така продължихме близо месец. Вече знаех, че живеехме в един град.

Дойде моментът да си определим среща. Мястото беше Морската градина.
След като се срещнахме в уречения час, имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Въпреки това имах своите  притеснения.  Друго беше да разговарям с Татяна в глобалната мрежа, а друга бе действителността. Как ли щеше да реагира тя? Дали нямаше да се пробие моментът и да си остана същия аутсайдер.

И ето какво се случи.
Тя беше усмихната, стройна като фиданка,  с дълга черна коса прихваната с диадема,  леко мургаво лице, фини и тънки като гайтани вежди, прекрасни клепачи, очи като на сърна и шия като на лебед.
Имах чувството, че съзерцавах статуята на Афродита, на която се наслаждавах. За миг усетих как ме прободе стрелата на Амур и почувствах  приятна болка.  Вече знаех, че ще бъде тя – жената на живота ми.
Вътрешно разбрах, че красавицата изпита същото, когато хвана нежно ръката ми и помоли да се срещаме често.
Бяхме седнали на кафе, държахме ръцете си, мълчахме, а само крайниците и очите говореха.

В случая глобалната мрежа ни изхвърли в реалния живот – изпълнен със своите позитиви и негативи.
Бяхме благодарни на виртуалния свят, който ни събра и сърцата ни в едно прибра.
Как исках да прегърна таз кошута и да седне нежно в скута, за да почувствам дъха и сладък.
И в този час решихме…, любовта си удовлетворихме.

След тази дългоочаквана и прекрасна среща, узаконила вече нашата виртуална любов, последваха много вълнуващи дни и седмици.
Съществуваха моменти когато имахме усещането, че се сливаме, както се сливаха небето и земята.

След около два месеца ежедневни срещи, дори съвместни вечери, които бяха доказателство за нашата любов, аз я помолих да се ожени за мен и тя прие.
Родителите ни знаеха за нас и одобриха връзката ни.
Когато им съобщихме за нашето намерение, те се зарадваха, а за нас беше най-щастливият момент.

---
© Николай Пеняшки 

ЧУВСТВО ЗА ОТГОВОРНОСТ

...

Наскоро навърших четиридесет години. Досега в живота ми не беше се случвало нищо съществено. Дните  минаваха монотонно – емоция никаква. Господ сякаш ме бе забравил, а и все още нямах късмет да срещна моята „Ева“. Няколко мимолетни връзки за задоволяване на мъжкото достойнство, бяха кратковременна сюита в симфонията на живота ми. Трябваше ми решаващ – осмислен фактор…
Сънувах  снощи сън, който ме съпътстваше почти цял ден и не ми даваше покой. Част от задълженията които трябваше да свърша, влизаха в предстоящата едноседмична командировка в София.Имах предчувствието, че този път ще ми се случат както приятни, така и неприятни ситуации.
В купето от Шумен се настани елегантна брюнетка – около тридесет и пет годишна. Беше с червена рокля, която обхващаше половината от бедрото й. Настани се на свободното място срещу мен.
Четях „Стендал“ и от време на време хвърлях скрит поглед към кръстосаните й сексапилни бедра, но без да ме забележи.
Любовните ми помисли към красотата и нежността надделяха. Циничните ми мисли се настигаха една друга,  имайки предвид развинтеното си въображение. Дигнах поглед от книгата и поставяйки календарче между страниците, я затворих.
Погледите ни се срещнаха и се усмихнахме.
Никога не бях виждал толкова красива жена – пълна хармония във всяко отношение. Дъхът ми спираше и усещах ритъма на сърцето си готово да изскочи от гърдите. Преглътнах бавно и притворих очи. Представях си я как би изглеждала без дрехи.
Гърдите й бяха средно големи – стегнати, талията прекалено фина, а кожата – нежно кадифе. Устните й плътни, сочни, бяха оформени с розово червило. Излъчваше възбуждаща сексуалност.
Излязох от купето да запаля цигара. Малко след това въпросната красавица се оказа до мен.
- Извинявайте, може ли огънче? – помоли тя и се усмихна привлекателно.
- Разбира се, заповядайте! – щракнах запалката и поднесох огънчето.
- Благодаря! – Отговори тя и ме погледна с приятна усмивка – Закъде пътувате?
- За София. А Вие?
- И аз съм за там.
Замълчахме. Отворих прозореца за да влезе свеж въздух. Въпреки горещото лято нощта бе хладна. От високата скорост вятърът разпиляваше катранените й коси, които галеха кадифената кожа на раменете с неспокойствието си.
Огледах я внимателно и почти незабелязано с периферното си зрение.
„Страхотно тяло!" – възкликнах наум. Сякаш пред мен бе чаровната осанка на Венера.- "Сигурно гола е много по-красива!“ - продължих с еднократната си мисъл.
- Откъде сте? – попита неочаквано дамата поглеждайки ме с енигматична усмивка.
- От Варна съм.
- Значи така!? От черноморската ни красавица. Обичам този град! Хубави мъже има там – погледна ме със закачка.
Вместо аз да я свалям, тя започна да флиртува с мен. Намести разпилените си коси.
Усещах дъха й и аромата на френски парфюм. Подлудяваше ме и не даваше мира на превъзбудените мисли, които пърхаха като криле на уплашена птица.
- Доколкото ми е известно,  Шумен се слави с красиви жени! – подхванах за да продължа разговора, отговаряйки на усмивката й. Очите й играеха закачливо а нежните  устни преиграваха в усмивка.
Тя застана леко разкрачена за да запази равновесие. Влакът намали рязко скоростта и красавицата залитна в обятията ми.
- Съжалявам! – обясни се тя с виновен поглед.
Телата ни се сближиха. Очите ни сякаш се вплетоха. Влакът изведнъж потегли. Хванах я през кръста за да не падне и се облегнахме на вратата на купето.Този път усетих плътно до себе си тялото й. Бе толкова нежно и крехко, че ако бе паднала, сигурно щеше да се разпадне на късчета.
- Няма защо! – отговорих с неспокойствие.
- Извинявам се, че не запазих равновесие и попаднах в прегръдките Ви. В случая телата ни се запознаха. Името ми е Наталия – каза тя с горчива усмивка.
- Аз съм Александър! Едва ли бих допуснал и повярвал, че може да се случи подобна абсурдност!
Засмяхме се на глас. Сърцето ми биеше като на птица в клетка, която се удряше в решетката с готовност да излети при изгоден случай.
- Аз също не съм очаквала, че може да ми се случи такова нещо! Наистина е абсурдно! Не мислиш ли, че едно такова запознанство може да доведе до сериозна връзка? Между другото, родителите ми са се запознали при подобен род обстоятелства.
- Предлагам, да се приберем в купето!
- Да не се притесни от случилото се? Ще се радвам ако още веднъж се повтори, за да попадна в обятията ти! Не се шегувам! – и се усмихна енигматично.
Не можех да повярвам на думите й, въпреки че говореше сериозно. Изпитвах желание да я разсъблека и обладая това нежно тяло, както аз си знам.
– Предполагам за какво си мислиш. Сигурно въображението ти е доста развинтено?! – попита с привлекателна усмивка – Извинявай, че казвам открито което мисля, но не съм от другите жени! Предпочитам да казвам нещата не само каквито са в действителност, но и както ги чувствам.
Думите й ме поразиха. Никога до сега не бях изпадал в подобна ситуация. Трябваше да изляза от това положение без да я засегна. Честно да си призная, не бях срещал досега такава жена… Не ми се щеше да мисля повече по отношение на нея и да обобщавам.
- Хей, какво става? Никой от двама ни не е виновен за случилото се! Какво от това?!
- Вярно, така е! – отговорих усмихнат.
- Нека тогава да изпушим по една цигара, пък каквото ще да става! Ще ми позволиш ли да ти казвам Сашо? – попита приятелски, полагайки ръка на рамото ми – Нека бъда Натали за теб!
Не допусках такова необичайно запознанство с толкова красива жена особено във влак! Като си помисля, защо пък не!? Явно така е трябвало. Сякаш Господ ми я бе пратил, може пък да е за добро!

* * *
Слязохме на Софийската гара сияещи от приятното изживяване във влака. Преди раздяла се разбрахме да се срещнем вечерта.
Свърших необходимите си задължения за деня по-рано. Имаше доста време до срещата ми с Наталия. Вървях по „Раковска“, а мислите ми летяха по въпросната брюнетка. Изпитвах желанието да я обладая, да обходя с целувки кадифената й кожа.
Неочаквано чух повика на познат глас.
- Сашо! Сеньор Петров! Здравей!
- Охо-о-о-о, Наско! Приятно ми е да те видя!
- Как си? По какви дела си тук? – беше приятно изненадан.
- По служба.
- Имаш ли ангажименти в момента? – попита Наско с усмивка.
Разтвори крака и разпъна ръце готов да ме прегърне.
Сторих същото. Бяхме състуденти и почти неразделни приятели.
- Откога не сме се виждали?! – отговорихме почти едновременно.
- Приятелче, сигурен съм, че никога няма да забравиш какви любовчии бяхме. А габровката Стела, с която ходеше две години и накрая ти я отнеха…?!
- Как няма да помня! Отнеха ми я, но две години бяха изпълнени с много любов и удоволствия!
- Как живееш? Женен ли си? – попита Наско с широка усмивка.
- Закъснях, приятелю. Все още не съм намерил половинката на живота си.
- Да не си дигнал гарда? Няма начин да не е тъй ? Познавам те.
- Знаеш много добре как омайвам разни красавици! Дори с поглед ги събличам.
- Знам какво развинтено въображение имаш! Дори понякога е цинично.
- И ти не падаше по долу. Лика–прилика сме с теб Атанасе! Предполагам, че си женен!
- Саше, хайде мой човек да влезем в някое заведение и да изпием по едно питие! Искам да ти разкажа за проблемите които ми се случиха. А те са невероятни небивалици в семейството ми.
- Защо бе приятел, какво се е случило? – погледнах го озадачен почесвайки темето си.
Лицето му изразяваше смесени чувства. Преобладаваше разочарованието. Имаше и още нещо което ме притесни. Опитах се да парирам неприятния разговор по деликатен начин. Наско разбра намерението ми.
- Извинявай, че те занимавам с моите проблеми! Нямам с кого да споделя за да ми олекне. Самият мен ме е гнус от всичко това, което искам да ти разкажа. Решил съм да подам документи за развод и да се оттегля. Дори и съвет да ми дадеш, ще го приема.
- Но защо, как така?! – бях изумен.
Оказа се, че преди около десет години, съпругата му, с която имал сексуален проблем; с течение на времето станала лезбиика. Поддържала интимна връзка с нейна приятелка, която била съпруга на негов приятел.
Цялата тази неприятна и отвратителна ситуация довела до психическо разстройство както него, така и сина им. Всичко това довело до промяна на половото му влечение. От време на време поддържал интимна връзка с приятеля си Асен – съпругът на другата.
Не можех да повярвам на това което чух. Наистина беше превратна история в живота на Наско.
Единственото което му предложих за решение на проблема, бе да напусне квартала в който живееше.

* * *
След като се разделихме, първото което трябваше да направя, бе да се настаня в някой хотел. Настаних се в „Хемус“. Взех си душ и реших да се отбия в най-близкото кафене за да се разсея. На излизане от стаята си бях изненадан, виждайки Наталия. По стечение на обстоятелствата тя бе в същия хотел.
- Каква приятна изненада, че те виждам?! Не съм допускал такава случайност.
- Радвам се, че те виждам! Скъпи, уговорката за тази вечер нали остава в сила?… Къде ще ходим сега?
Изненадах се от поведението и думите й. Изглеждаше още по-красива.
Преглътнах и това което исках да кажа остана затъкнато в гърлото ми. Стоях като паметник и анализирах тази нелепа случайност.
- Приятелче, хайде да тръгваме! – подкани Наталия и ме хвана под ръка. – Как мина денят ти?
- Нормално – отговорих разсеяно.
- Хей, какво ти става? Витаеш някъде! Ела на себе си момко! – рече тя и се усмихна.
Бях под влиянието на подвластни мисли, които се гонеха една – друга. Редом с мен вървеше красива жена, на която трябваше да обърна внимание.
- Да, да…, извинявай миличка! – усмихнах се пресилено.
- Да не се е случило нещо?! Изглеждаш ми някак особен!
- Аа-а-а-а, не! Нищо ми няма. Все още не мога да повярвам на толкова случайности!
- Аз също! Все пак трябва да ги приемем за даденост! Времето е доста приятно, нали? Искаш ли да се разходим? – погледът й беше предизвикателен, а ръката й се плъзна през кръста ми.
Никога досега не бях виждал и чувал жена да сваля мъж. Но се случи-и-и. Не желаех да бъда пас, да изглеждам мухльо и реших да действам. Прегърнах я през кръста. Приближих крехкото й тяло към себе си.Тя се усмихна предизвикателно и ме целуна по бузата.
- Парфюмът ти е разкошен! – отбеляза тя – Подлудяваш ме!
- Ти също!
- Не е ли още рано за желанията ни? – усмивката й бе шармантна.
- И аз мисля така, но все пак истината си е истина!
- Разбирам те много добре!… Искаш ли да отидем на театър?
- Идеята е добра! Съгласен съм! А е рано за вечеря – и на лицето й се изписа ленива усмивка.
През цялото време на постановката бяхме притиснати един до друг. По едно време ръката ми бе залепена на бедрото й. Реагира позитивно. Каза ми нещо което не очаквах и получих нежна целувка.
След постановката вечеряхме в уютен ресторант. Разговаряхме за доста неща. Може да се каже, че като за начало се опознахме значително.
Прибрахме се в хотела. Тя не отказа да дойде в стаята ми. Изкъпахме се заедно. Престоя в банята бе доста продължителен, изпълнен с чувства и страст. Никога през живота си не бях правил толкова нежна и любвеобвилна баня.
- Страхотен си скъпи! Толкова си мил и нежен! Ще ми позволиш ли да призная нещо?
- Казвай!
- Не съм с теб за едното удоволствие! Още от първият момент когато те видях, се влюбих. Не си мисли, че говоря глупости!
- Нищо подобно не съм си помислил, дори изпитвам същите чувства към теб…
Галех косата, раменете, сочните й гърди и продължих надолу. Целувахме се непрекъснато и усещахме химията помежду ни. Взех я на ръце. Положих нежното й тяло на леглото. Ласките и целувките продължиха. Толкова страстна вечер не бях преживявал!
По време на престоя ми в София нощите бяха изпълнени с нежност и любов. Не очаквах, че може да се получи толкова силна близост с Наталия.
Двадесет дни след прибирането ми във Варна тя се появи. Имах чувството, че бе станала още по-красива. Това което ми каза беше голяма изненада за мен. С удоволствие и много любов поех отговорността си.
Тя бе единствената и последна любов в живота ми.

....

Разказът е по действителен случай./включен в книгата "Докосване"
автор: Николай Пеняшки - Плашков

ТИТ ЛУКРЕЦИЙ КАР – „ЗА ПРИРОДАТА НА НЕЩАТА“ / рецензия

Древноримски поет и фолософ ТИТ ЛУКРЕЦИЙ КАР. е (роден около 98 г., умрял в 55 г.). Автор е на забележителната поема „За природата (или както обикновено превеждат буквално латинското заглавие „За природата на нещата De rerum natura).“

Биографичните сведения за Лукреций са извънредно оскъдни. Ние не знаем нищо за неговия произход и образование, за жизнения му път и връзките му с другите представители на епикурейското учение. Според едно не съвсем достоверно съобщение в хрониката на християнския писател Хиероним Лукреций страдал от периодични припадъци на безумие, предизвикани уж от „любовно питие, и завършил живота си със самоубийство. Неговата поема, която не била окончателно обработена, била издадена след това от Цицерон. Авторът възнамерявал да посвети своето произведение на едного от представителите на знатния род на Мемиевците, обаче това посвещение не е прокарано във всички части на поемата: Лукреций или не е довел своя план докрай, или се е отказал от първоначалното си намерение. Тази поема видяла бял свят с многобройни следи от своята незавършеност, с повторения, неугледност и непълноти в изложението. Избирайки за своя философски трактат формата на дидактична поема, Лукреций възобновява просветната традиция на Ений (с. 345), която възлиза на свой ред към философските поеми на древните сицилийци (с. 111). За последователи на Епикур стихотворната форма на изложението до известна степен е неочаквана.

 ЕТО НЯКОИ ЧАСТИ ОТ КНИГАТА:

 … Нищо не се ражда никога от нищо под влиянието на някаква божествена сила.

 … Ако нещата произлизаха от нищо, всеки вид би могъл да се ражда от всичко и нищо не би имало нужда от зародиш. …

 … Ако нямаше наистина творчески елементи, присъщи на всяко нещо, можеха ли да имат нещата едно определено начало? Но понеже всички неща са създадени от определени зародиши, всяко нещо се ражда и явява на бял свят там, гдето е неговата материя и неговите първи начала. Тъй че всички неща не могат да произлязат от всичко поради това, че всяко определено нещо има свои особени свойства.

 … Всички тези неща обаче трябва да се състоят от материална субстанция, понеже могат да възбуждат нашите сетива; защото едно нещо може да докосва и да бъде докосвано само ако е материално.

 … Обаче цялото пространство не е изпълнено и заобиколено отвсякъде с материя, а в нещата има и празно пространство. Това познание ще ти бъде полезно в много отношения и не ще допусне да блуждаеш в съмнение всякога, когато изследваш същността на света и когато се съмняваш в моите думи. И тъй, съществува едно пространство, неосезаемо и незаето – празно пространство. Ако то не съществуваше, по никакъв начин не биха могли да се движат нещата, тъй като свойството на съществуващата материя е да препятствува и да оказва съпротива и тя би се изпречвала навсякъде и винаги; и никое тяло не би могло да се движи, понеже никое друго не би дало началото на разместването. …

 … Освен това колкото и плътни да изглеждат телата, може обаче да се види, че те са проницаеми. …

 … Никой, трябва да се признае, няма чувството за времето само за себе си, отделено от движението и покоя на нещата. …

 … И тъй, материята, която се състои от непроницаеми елементи, може да бъде вечна, докато всичко останало се разлага.

 … И така, първите елементи са неразрушими поради тяхната непроницаемост и неделимост;тяхното по-плътно съединяване дава възможност да се образуват твърдите тела и да оказват по-голяма съпротива.

 … Най-после на всеки вид неща е поставен предел на тяхното растене и на продължителността на живота им, тъй като от законите на природата е определено какво те могат и какво могат; и нищо не се променя, а всичко постоянствува дотам, че различните птици от поколение на поколение показват върху тялото си общите белези на рода си. Поради това тяхното тяло трябва да е образувано от непроменлива субстанция.

 P.S. За Лукреций се знае много малко. Информацията е доста оскъдна. Споменава се, че е страдал от умопомрачение и през време на просветление е писал. Пита се, как би могъл да събере такъв огромен материал, да направи своите наблюдения, да ги обобщи, да проучи и други философски учения. За цялата тази творческа дейност на Лукреций се иска много време, напрежение, както ясен и силен ум, като се има предвид, че съдържанието на книгата се базира преди всичко на философски размишление, дори и поетично творчество. За Лукреций може да се твърди най-вече, че е страдал от крайна нервна изтънченост /напреднал стадий “ Сърдечна невроза“/.
 Произведението „ЗА ПРИРОДАТА НА НЕЩАТА“ НА ТИТ ЛУКРЕЦИЙ КАР се състои от 6 книги, и е написано в стихотворна форма, в хексаметри.
 По всяка вероятност е издадено след неговата смърт от Цицерон. В книгата се редуват разсъждение и чувство, мисъл и вдъхновение и поетични образи.
 Лукреций е бил високо ценен от римските писатели, най-вече от Вергилий, Овидий и Хораций. Те са го разучавали усърдно, но първите двама дават висока оценка само за учението му. За философските познания и учение на Лукреций може да се говори много, но смятам,че не е мястото тук.

Автор на рецензията:Николай Пеняшки - Плашков

ХАЙКУ

...
дъждовни капки
върху есенни листа
като бисери
...
обилният дъжд
изкъпа гората
стадо охлюви
...
любовна двойка
на скамейката в зори
нежни чувства
...
в сребролунна нощ
щурците запяха
музикално ехо
...
красива жена
под цъфналата липа
чака любимия

---------
Николай Пеняшки - Плашков

ЛЮБОВНО

( акропоезия )

Ако искаш душата ми вземи!
Бих искал всичко да ти дам!
Важно е да бъда до смъртта със теб, и
Гъделът на живота не ще ме подведе.

Дъхът на младостта ми ти плени,
Ежедневието на последните ми дни,
Жизнеността на младото ми тяло и
Зрелоста на жадните ми мисли.

Искам с теб да бъда до последните се дни и
Йоните на въздуха любовен да поглъщам.
Как повеляват нежните ти устни - за
Любовта, прегърнала преплетени сърца.

Мъдростта тук място не намира и
Никога не ще посее хиляди зрънца!
Очите ти откриват дълбоката бразда-
Последната в съвместния любовен наш дует.

Радостта обхванала сърцата с пепел не посипвай!
Слънцето обхванало душите млади, с облаци не скривай!
Таванът на небето с хиляди звезди обсипвай!
Уханието но копринения въздух е с дъх на рози.

Флиртът между нас намира свойто място.
Хубостта на нежното ти тяло е скрита в любовния ни храм.
Целувам със страстта, обхванала плененото ми тяло и
Чакам отговор от влажните любовни устни.

Шепнат ухаещите цветове в сърцата млади.
Щъкат думите в ръце преплетени и целуват
Юношата, скрил се в мъжественото тяло,
Яхнал страстни мисли...

...
Николай Пеняшки - Плашков 

ЗА МИСЛЕНЕТО И ИНТЕЛИГЕНТНОСТТА

Много често пред педагози, учители, преподаватели в училища и ВУЗ – ове, дори и в детските градини стои задачата да се стимулират децата, учениците и студентите да се научат на мислене, да овладяват и усъвършенстват този процес.

Накратко и съществено казано: „Да се научим на мислене”, т.е. да анализираме. Казано иначе „Да му хванем цаката”. Да търсим решение на проблемите, въпросите които ни вълнуват, явленията които ни интересуват – също означава мислене.

Когато учителят на малкия Карл Фридрих Гаус възлага на учениците да пресметнат сбора на числата от едно до сто, за които задачата е доста скучна и продължителна работа, докато умният Гаус намира бързо решение на задачата чрез комбиниране на числата по двойки ( 1+99,

2+98, 3+97, ,,, и т.н. ), като сборът на всяка двойка е сто.

Да се учим да мислим означава да усъвършенстваме „мисленето” като процес за решаване на конкретните случай, факти, задачи, процеси и др.

Мисленето функционира като биологичен процес в конкретното биологическо и психологическо време под влиянието на нашите желания и амбиции за решаване на нашите проблеми, задачи за постигане на крайните резултати.

Напълно съм съгласен и подкрепям статията на Ангел Попов, и мнението му, че същността на мисленето е сложен процес, без който е немислимо съществуването, развитието и усъвършенстването на  човека в която и да е насока.

Всички знаем, че менталните процеси в човека са безгранични.

Мисленето в своето биологическа и психологическо време може да бъде резултат от най – различни прояви, социални, религиозни, политически,  икономически процеси и т.н. Именно всички те предопределят начина на мислене и го надграждат, и разбира се формират индивидуализма в конкретната личност, което го отличава от останалите.

В нашето свръхразвито технологично и информационно общество мисленето като процес е на съвсем друго ниво. Резултатите от него се явяват отражение на духовно – интелектуалното ниво на човека.

Ние наблюдаваме нещата около нас, които дават своята информация, която трябва да обработим въз основа на нашите разбирания, виждания, които са резултат на нашата емоционално – психологическа настройка и се добиваме с определен обем знания. Бих казал, че ролята на мисленето е двузначна; т.е. като процес то има второстепенна роля, но когато решава съществени проблеми, то придобива главна роля.

Когато се говори за интелигентност и своево рода мислене при животните ( които са били обект на научни изследвания и анализи ), нещата стоят по следния начин: Кучето има едносигнална нервна система и реално погледнато не мисли. При него всичко е на базата на условни и безусловни процеси.

Съгласно научния труд на С. Лойд Морган „Животните и интелигентността”, а малко по късно и от Л. Хопхаус с труда му „Еволюция на ума”, в който той идва до заключението, че само маймуните се намират на стадия „практическо съждение”.  В следствие на многобройни изследвания върху интелектуалната дейност на homo sapiens Кьолер отбелязва, че мисловната дейност на животните зависи изцяло от обхвата на зрителното възприятие, което определя дали ще се използват съответните средства или не.

В своята научна дейност и анализи И. Павлов потвърждава фактите и  убежденията на Кьолер.

Най – съществената предпоставка за съществуване и развитие на мисленето е при най – висшите животни при които съществува втора сигнална система, а когато тя е съпроводена с изключителна трудова дейност и развитие на речта, най – съществено обуславя и доказва съвършенството на мисленето. 

Делфините са познати като едни от най – интелигентните същества на света. Мозъкът им притежава неврони, характерни още единственно за  човешкия, този на човекоподобните маймуни и слоновете. Имат остро зрение и много по – остър слух. Дялът на мозъчната кора, който се занимава с преработване на акустична информация в картини, е 10 пъти по развит от човешкия. Това което изумява при тях, е че притежават чувство на самосъзнание ( делфинът се разпознава в огледало ), което е предшественник на абстрактното мислене при хората.

Важно качество при делфините е алтруизма , който надхвърля грижата за собствения им вид. Наблюдават се делфини които помагат на китовете в плитки води. Друга особеност при делфините, е че мозъкът им не може да обработва комплексно « информация» ( доказано от Пол Менжър от университета Уитуотърсрант в Йоханнесбург ).

Пол Менжър твърди, че големият мозък на делфините, китовете и косатките им помага не да мислят, а за да поддържат необходимата висока температура на телата в студената вода.

При плъховете също може да се каже, че имат развита интелигентност,  по причината, че пред тях стои сериозният проблем да се борят за  преодоляване на трудни и необичайни ситуации за оцеляване и търсене на храна.

Слонът е най – интелигентното същество от всички животни. Той спада  към малката елитната група на хората, човекоподобните маймуни и делфини. Те имат изключително силна памет и добре познато алтруистично поведение и огромен мозък. Слонът се присъединява към знаещия елит сред животните.

Най – близката връзка между човека и слона е съществуването на сходни и когнитивни възможности. Сходната когнитивна еволюция между човека и слона е вероятно свързана с Комплексът социалност и сътрудничество.

Слонът притежава най – високата форма на съпричастност и алтруизъм  в животинското царство. Слоновете притежават обширна пространствено – времева и социална памет с висша мозъчна функция и когнитивно поведение.

26.09.2010 г. © Николай Пеняшки – Плашков

АЛХИМИЯ

Времето 
ме довя на тази земя.
Времето 
ми поднесе любовта
и млякото на мама.
Времето 
издуха младостта ми.
Времето 
в стъкленица 
ще затворя
и ще отпия! 

автор: Николай Пеняшки - Плашков

Стихотворениeто е включено 
в стихосбирката  "ЖАДЕН СЪМ"

ОДИСЕЯ

Оказионът на живота -

сапиенс или койот,

а равносметката една.

Бях бакалавър

Бях севастократ.

Брадясал въшльо,

даже и пират.

Играх комар.

Тънех във разврат.

Знам, никога

не ще да срещна

Човека, който

вчера бях!

автор: Николай Пеняшки - Плашков 

Стихотворениeто е включено 

в стихосбирката  "ЖАДЕН СЪМ"

СЛУЧКА В КРЪЧМАТА

Сапунджиев или както му казваха /Сапуна/, седеше в кварталното кръчме и пиеше кафе. Посещаваше кръчмата в края на деня. Наблюдаваше с мрачен поглед квартала през леко заскрежения прозорец. Живееше в него над двадесет години.

Печката бумтеше като парен локомотив набрал скорост, и раздаваше с радост топлината, която се завихряше при отваряне на вратата от новите посетители, и бавно се изнизваше навън. 

Януарският студ не обещаваше нищо хубаво, освен на децата – тяхната дървена ваканция.

- А-а-ама, че студ?! Кога ще свърши тая зима? Ма-амка му! 

- Пешо-о-о, Пешо, ще има да мръзнем още дълго време – каза Сашо, почесвайки се по врата, а в очите му се таеше жажда по така дългоочакваното лято.

- Ще мръзнем, няма как! Дървата и въглищата привършват, а и парите не стигат. Пуста немотия. 

- Мамка му стара! Така е! – Отбеляза неспокойно Пешо, и засука рошавия мустак.

- Закашля се бавно и трудно, а очите му потънаха в черни облаци. 

- Що не си подстрижеш мустака, още малко ще ти влезе в устата? – Подразни го Сашо.

- Ами ти бе, с тая гола кратуна ще ти замръзне мозъка, кьосе такова! – атакува другия, за да не остане по-назад.   

- Двамата бяха приятели от дълги години. Обичаха да се дразнят, но държаха на дружбата си.

- В ъгъла на съседната маса до Сапунджиев седеше мъж на средна възраст, и свиреше на гъдулка. 

Свирнята му се смесваше с музиката на телевизора.

В какофонията на този шум всеки толерантно се бе вглъбил в себе си. 

Никой не проявяваше интерес към гъдуларя.

Нарочно не го стимулираха, за да не се чувстват задължени да му плащат за музиката. 

Въпреки, че в кръчмата бе топло, в душата на всеки вилнееше зимен вятър и вледеняваше сърцата. Изпитваха нужда от нещо друго...

Към средата на месеца джобовете на повечето съкварталци бяха отънели. 

Само на крайната маса откъм вратата пиеха концентрат. Глухонемият черпеше приятели, понеже бе получил поредния запис от сина си, който работеше в Австралия като архитект.

Обгръщаха го с внимание и му говореха охотно с жестове. 

- Я виж, Кайчо и отборът му пият водка с безалкохолно и ядки  а ние сме на вино! – рече със завист Сашо и повдигна дясната ръка с разтворена длан – А-а-ама, че е облечен! – И се закашля.

- Ей, Ганьо! – обърна се към него Сашо – Гледаш постоянно в канчето на другите! Не знаеш ли, че синът му работи като архитект в Австралия, повече от двадесет години. Дори е женен там. 

- Какъв Ганьо съм бе?! Мамка му...Пешо се казвам, бе глупак! – рече другия, а очите му се разтвориха като автомобилни фарове. Премляска звучно, преглътна слюнката си и запухтя.

Сетне се почеса по тила. 

- Не знаеш ли, че Ганьо е Алеков герой? Ти си глупак. Я кажи колко книги си прочел?! Тъй като те гледам с този мустак и корем, само на него ми приличаш.

Извън сетивата на глухонемия бяха свиренето на гъдуларя, и поредния фолк-кич с ориенталски отенък, който се излъчваше по телевизията. 

 "Навън вятърът обърна посоката си като в политиката.” – помисли Сапунджиев, тъй като снежинките падаха от дясно-наляво, а сетне посоката се промени под напора на вятъра. Продължи да гледа с интерес през прозореца.

Три песа тичаха по улицата, спираха и се закачаха помежду си дори се хапеха, а другото положи лапите върху задницата на едното, и излая. Приближиха се до изоставен автомобил „Москвич" 

Спряха се и започнаха да джавкат. Песът, който лежеше под колата, не можеше да излезе от страховата невроза, понеже скоро бе освободен от кучкарника. Беше част обществото, и се чувстваше уязвим, и гладен в тази зимна обстановка. Беше загубил територията си, в която се чувстваше добре.

Понякога вечер Сапунджиев му даваше остатъци от скромната си трапеза. Наскоро бе констатирал, че и друг му носи храна, което го радваше. Видя под „Москвича” не голям кашон, в който лежеше песа. Явно някой го бе съжалил. 

   „Сигурно тук ще бъде до края на пролетта”- продължаваше да мисли „Сапуна”.- „Може би дълго време на животното му трябваше да придобие наново инстинктите си”- помисли последно Сапунджиев.

Засега животното страхливо се криеше от съприкосновението със събратята си. Избягваше ги и само когато го предизвикваха, се престрашаваше да джавка някак  страхливо и пискливо, като че бяха отнели животинската му смелост и ярост. 

Гъдуларят беше спрял да свири и обясняваше, че това е габровска гъдулка, корпусът на която е изработен от  явор, черница и акация, а резонаторната дъска - от смърч. Продължи да  обяснява, че има три основни струни, направени от метал, които се настройват в следния тонов ред: ла /първа октава/, ми /първа октава/ и ла /малка октава/. Преглътна и продължи, че допълнителните струни под основните са 11 и се настройват в хроматичен ред, и не се докосват с пръстите при свирене, а резонират и така обогатяват тона. Сетне каза, че я притежава от двадесет години. 

На другата маса се водеше следния разговор.
- Ето виж, купил съм си термочорапи!

- И какво им е термото?! – попита другия с ехидна усмивка, почесвайки се по тила. 

Погледна събеседника си учудено. Беше му ясно, за какво става дума.

- Този тип чорапи съдържат голям процент от състава на материята с мериносовата вълна. Тя има фин и мек косъм и в сравнение с обикновената вълна не е остра и не боде. Чорапите осигуряват топлина, без да са дебели и груби. – отговори другия. 

- Я стига бе? Ако обуя два чифта чорапи, един върху друг, също ще са термоизолирани. Каква ти е файдата от такива чорапи, ако обувките ти са пробити?  - каза го така убедително, че да засегне събеседника си.

Но първият не се смути, понеже знаеше със сигурност от какъв материал се изработват този тип чорапи. Обясни на  събеседника си истината за технологията на  термочорапите, и при какви случаи и обстоятелства се използват. 

Слушателят онемя пред знанията на събеседника си.

Гъдуларят бе напъхал гъдулката в калъфа. Стана да си върви. Никой от седящите около него не му благодариха, дори и петак не му дадоха. Той оцени деликатното положение. 

Когато мина край глухонемия, последният го спря с ръка и се усмихна приятелски. Извади от джоба си доста банкноти, сгънати на две, отдели една от тях и му я  даде. Гъдуларят се смути, опита се да откаже, но глухонемият затвори банкнотата в ръката му. Двамата положиха ръце до сърцата си.

В кръчмата настъпи тишина. Всички наблюдаваха необичайната ситуация с неохота. Гъдуларят прие, поклони се, посегна да извади наново гъдулката, но глухонемия го спря със жест и ръка на сърцето. 

Малко след това ситуацията в кръчмата се промени. Тя запри-лича на гемия,  в която всеки пасажер остана верен на себе си...

...

© Николай Пеняшки - Плашков

/ включен в книгата "ДОКОСВАНЕ"/, 2012 г. 

"Смъртоносен списък"

Една история за световния тероризъм.Написана от мен - Иван Мъглов. Цъкнете върху линка и прочетете историята.

„Справедливост в България ”

Една история за един българин , борещ се за справедливост.Написана от мен - Иван Мъглов. Цъкнете върху линка и прочетете историята.

"ИГРАТА"

Eдна история , която пародира компютърните игри . Написана от мен - Иван Мъглов. Цъкнете върху линка и прочетете историята.