ЩЕ ТЕ РАЗБЕРА /акропоезия/

Ах, със сигурност ще те разбера!
Буквално всичко ще направя.
Възможно рози ще набера.
Гербери със сигурност ще добавя.

Дъхът ти от любов ще секне.
Единствено очите ти ще светят.
Житейският ни път ще блесне.
Звездите ярки зарад теб бледнеят.

Искам в бяла рокля да те видя!
Йоще бих желал да те прегърна.
Как ли бих могъл мирен да седя?
Любовта в сърцето ми немирна.

Мога в шепи морето да събера.
Най вече звездите да ти сваля.
Обичам те и винаги ще те разбира.
Пътеката на живота си не ще да проваля.

Рожбата на любовта ни ще порасне.
Сълзи от радост в очите ни блестят.
Твоето лице от щастие ще блесне.
Уви, сърцата ни за любов копнеят.

Фатализмът със сигурност ще игнорирам.
Хубоста ти, душата ми запълва.
Целостта на щастието ще събирам.
Чакането с любов ще се допълва.

Шумят устните ни в целувка.
Щъкат думите в ръце преплетени и целуват
Юношата, скрил се в мъжкото ми тяло,
Яхнал страстните си мисли.

.....
 Николай Пеняшки - Плашков

ПОЧТИ ВИРТУАЛНА ЛЮБОВ /разказ/

Бях на 23 години. По голяма част от личното си време прекарвах в самота и четене на книги.
Почти нямах приятели, а и доста често се чувствах като аутсайдер.
Като ученик в техникума, се изявявах в часовете активно и получавах отличните оценки на учителите, но за сметка на това съучениците ми не одобряваха това мое афиширане и гледаха на мен като на натегач. Но не беше така. Бях от семейство, което ме възпитаваше в любов към знанието и книгите. Независимо от това,  те  бяха мой ежедневен спътник.
В часовете по литература учителят Михов забелязваше отличните ми знания, дори и донякъде ораторските ми качества, които според мен не бяха на някакво съществено ниво.
За кратко време станах популярен в техникума.
Обичах да рецитирам  Шекспир, Гьоте, Ботев, Вазов, Яворов, дори и мои любовни стихове.
Някои по-красиви момичета се опитваха да усетят моята близост, но не почувствах афинитет към никоя от тях. Дори не го почувствах от общите ни разговори и това ме затвори още повече…
Доста време се борех със самотата в реалния живот. Поради тази причина предпочитах да чета и често посещавах културни мероприятия, литературни четения, сайтове за литература и запознанства, дори и Фейсбук.
Често попадах на позитивни потребители, с които можех да разговарям нормално и да общувам на различни теми, за да почувстваме както се казва духовна близост. Публикувахме свои мисли за живота, стихове и проза.
Дори на техни стихотворения коментирах в стихотворна форма.

И така с времето напред.
Неусетно се появи моята сродна виртуална душа. Казваше се Татяна.
Беше невероятна, както в словото, начина на мислене, отношението и към живота и човешките взаимоотношения. А лиричната и поезия докосваше сърцето ми. Често разговаряхме и по скайп; за много лични неща, къде живеем, за литература и изкуство. Паснахме си от всякъде като сродни души. Като че бяхме родени от една майка. Изпрати ми своя снимка. Същото направих и аз. Чувствахме се щастливи, дори го споделяхме. Прекарвахме свободното си време в непрекъсната виртуална връзка и си посвещавахме любовни стихове.
Така продължихме близо месец. Вече знаех, че живеехме в един град.

Дойде моментът да си определим среща. Мястото беше Морската градина.
След като се срещнахме в уречения час, имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Въпреки това имах своите  притеснения.  Друго беше да разговарям с Татяна в глобалната мрежа, а друга бе действителността. Как ли щеше да реагира тя? Дали нямаше да се пробие моментът и да си остана същия аутсайдер.

И ето какво се случи.
Тя беше усмихната, стройна като фиданка,  с дълга черна коса прихваната с диадема,  леко мургаво лице, фини и тънки като гайтани вежди, прекрасни клепачи, очи като на сърна и шия като на лебед.
Имах чувството, че съзерцавах статуята на Афродита, на която се наслаждавах. За миг усетих как ме прободе стрелата на Амур и почувствах  приятна болка.  Вече знаех, че ще бъде тя – жената на живота ми.
Вътрешно разбрах, че красавицата изпита същото, когато хвана нежно ръката ми и помоли да се срещаме често.
Бяхме седнали на кафе, държахме ръцете си, мълчахме, а само крайниците и очите говореха.

В случая глобалната мрежа ни изхвърли в реалния живот – изпълнен със своите позитиви и негативи.
Бяхме благодарни на виртуалния свят, който ни събра и сърцата ни в едно прибра.
Как исках да прегърна таз кошута и да седне нежно в скута, за да почувствам дъха и сладък.
И в този час решихме…, любовта си удовлетворихме.

След тази дългоочаквана и прекрасна среща, узаконила вече нашата виртуална любов, последваха много вълнуващи дни и седмици.
Съществуваха моменти когато имахме усещането, че се сливаме, както се сливаха небето и земята.

След около два месеца ежедневни срещи, дори съвместни вечери, които бяха доказателство за нашата любов, аз я помолих да се ожени за мен и тя прие.
Родителите ни знаеха за нас и одобриха връзката ни.
Когато им съобщихме за нашето намерение, те се зарадваха, а за нас беше най-щастливият момент.

---
© Николай Пеняшки